Днес е Бабинден, традиционен празник на акушерките в България.
Освен това днес нашата малка шушулка става на 6 седмици и тези две събития наведнъж са добър повод най-накрая да седна и да разкажа за раждането на Явор, което се случи в първата и, за съжаление все още единствена, акушерска практика в България.
Главните действащи лица сме ние двамата с Явор, Йордан, двете акушерки Илона и Йоана от Зебрите, нашата дула Ели, д-р Дончева и една плескавица. Знам, че сигурно ви е най-интересно какво общо има плескавицата с цялата работа, но ще стигнем и до там.
Нека обаче започнем с едно много важно уточнение:
Дула и акушерка не са едно и също нещо!
Дулата (каквато съм и аз, макар и непрактикуваща) оказва подкрепа на семейството и помага на жената да се справи емоционално и физически с раждането.
Това, което дулата прави, е да прилага техники за комфорт и обезболяване като натиск на кръста или масаж на гърба, както и да предлага пози, които облекчават, ускоряват и улесняват процеса на раждането. Може да помогне и с първо кърмене, а и тези от нас, които са консултанти по кърмене, могат да помогнат със съвети и след това.
Дулата не проверява за разкритие, не поема бебето и не извършва никакви медицински процедури, тъй като не е медицинско лице. Не ходи и по домашни раждания, тъй като на тях в момента, според законодателството на България, не може да присъства медицинско лице, заедно с което дулата да работи, така че да се гарантира безопасността на майката и бебето.
Посветили сме на тях и специална статия в блога ни - ТУК
Сега, за плескавицата и самото раждане на Явор.
Още от 6-ти ноември имах контракции и се надявах, че третия път бебето може да поиска да се роди по-рано, преди определената за термин дата 23-ти ноември.
Няколко седмици си седях у нас и чаках, след което търпението ми започна да свършва, деветият месец започна да ми се вижда безкраен и фактът, че от киселини и огромен корем не можех да спя, не помагаше никак. За това започнах отново да ходя за по половин ден в офиса, за радост на Тони и идващите да пазаруват оттам, и се носех като пате-клате из коридорите.
И това не помогна особено много, на Явор явно тези разходки му харесваха и си седеше на топло и уютно в корема ми. Контракциите се появяваха и изчезваха. Всяка събота и неделя се надявах, че моментът е дошъл, броях, мерех контракции, взимах топли душове за проверка и нищо не ставаше.
Не съвсем нищо – коремът ми подскачаше и растеше, глезените ми се подуваха и аз ставах все по-нетърпелива и изнервена.
Терминът мина, ходих на лекар, за да се окаже, че още нямам разкритие.
И ето, два дена след това, в неделя започна да ми пада тапата и се появиха по-силни контракции.
Свалих си приложение за мерене, пъшках и се разхождах и в един момент реших, че Денят е дошъл. Акушерките и д-р Дончева бяха на раждане същата нощ, което ми спестява срама, че съм ги разкарвала за нищо. Защото се оказа, че бебето изобщо още не беше тръгнало.
С Йордан се прибрахме и зачакахме отново, още по-недоспали. Та, може ли да се сбъркат инстинските контракции?
Понеделник мина в чакане и през нощта контракциите отново се появиха. Звъннахме на Ели и на Зебрите и пак се оказа, че сме подранили.
Този път акушерките ме изпратиха да си купя но-шпа и да поспя, защото все пак на Явор му беше време да се ражда.
Вторник сутрин бяхме на тонове и решихме д-р Дончева да отлепи мехура, за да може, ако бебето е готово, раждането да вземе да започне вече. Оказа се, че имам и разкритие от около 5-6 см.
Навън летяха снежинки, а аз подскачах весело и тромаво из локвите, защото явно най-накрая имахме развитие и бебето беше тръгнало!
В три следобед реших, че
Вече е време да отидем в болницата
От недоспиване и емоции почти не бях яла. Сестра ми се опита да ми предложи да хапна, но аз отказах решително – какво тука ще си губим времето да ядем, като бебе има да се ражда!
И разбира се, в момента, в който влязох в колата, усетих, че съм ужасно гладна. Унищожих за секунди пакета с мини кроасани, който сестра ми все пак успя да ми даде, и започнах да си представям какво бих могла да изям и къде.
До болницата имаше сръбска скара, и от нея Йордан ми донесе огромна и ужасно вкусна плескавица с хлебче и туршия. Половин плескавица и малко хлебче по-късно (нямахме прибори и със съжаление пощадих туршията), събрах сили и вече бяхме в родилната зала с Йоана, Илона и Ели. След малко дойде и д-р Дончева и спука мехура, за да ускорим още малко раждането.
Контракциите не бяха много чести, но бяха доста силни. Най-удобно ми беше да седя на топката и да ставам само за тях, като Йордан и Ели ми правеха масаж на гърба.
Болеше ме ужасно по време на контракциите, защото Явор беше голям и не съвсем оптимално обърнат. Именно за това моята стратегия се оказа не много успешна – за да напредне раждането, трябваше да съм повече права, а това ми беше много изморително и болезнено.
И така изкарахме няколко часа, през които си говорихме, слушахме музика, аз имах контракции, Йордан излизаше периодични да отговаря на спешни позвънявания и служебни имейли и разкритието … не напредваше.
Д-р Дончева предложи да сложим система с окситоцин, нещо, което всячески исках да избегнем заради раждането на първия ни син Любо, което започна със система и завърши със секцио по спешност.
Вместо това заедно с нея и акушерките решихме да пробваме с клизма. Донякъде имаше ефект, водата също малко помогна, а и успях малко да си почина седнала, което ми беше необходимо. Към този момент всички освен мен вече бяха разбрали, че за да напредне раждането, трябва да съм права.
Илона и Йоана решиха да ми премерят тоновете, за да видим как се чувства бебето. Да стоя права и неподвижна ми беше много неприятно – не ми се и мисли какво би било да лежиш в този момент.
И тогава в мен започна да се надига ужасен гняв.
Бях ядосана на всички – на бебето, че не излиза, на Илона и Йоана, че искат да съм права и да ми мерят тоновете и да ме БОЛИ, на Йордан просто ей така, защото него не го болеше и ми казваше какво да правя.
И тогава ми стана ясно, че влизам в транзиция – фазата между пълно разкритие и раждането на бебето. Всяка жена я изживява различно – някои жени викат, други псуват, а аз ставам агресивна.
Започнах да махам от себе си ластиците на уреда и в този момент усетих как бебето подскочи и се нагласи в поза за излизане, започнах да викам, чувах и не чувах гласовете на Ели и Илона, като Илона ми казваше как да застана и че се вижда косата, а Ели ме окуражаваше. Наведох се над стола за раждане и два ужасни и много болезнени напъна по-късно Явор излезе.
Сложиха го пред мен на стола, от където той ме погледна с цялата сериозност и сбръчканост на току-що родено бебе.
Всичката болка и дискомфорт отлетяха някъде – това му е най-хубавото на естественото раждане, че в момента, в който бебето излезе и напъните свършват, раждането приключва и оставате само вие с бебето.
Така трябва да са минали няколко минути, след което прерязаха пъпната връв и се наложи да ме качат на стола, защото беше изтекла малко повече кръв и трябваше да ми сложат система и да извадят плацентата.
Явор отиде с баща си да бъде мерен и забърсан и се оказа, че тежи цели 4 кг и 130 грама. Не се наложи да ме шият, тъй като нямах разкъсвания, но трябваше да остана легнала на стола докато изтече банката. Налегна ме цялата умора от предишните дни и определени моменти са ми малко като в мъгла – не си спомням точно кога и как сложихме Явор да суче, кой го държеше и само си спомням всички усмихнати лица около мен.
Добре, че имаме купища снимки и селфита с него, Йордан, Ели и Зебрите.
И така завърши раждането на Явор. Как преминаха първите ни 40 дни се надявам да мога да ви опиша скоро, а сега е
Време за благодарности
Защото начинът, по който протече това раждане – с много изчакване и търпение при преминал термин и голямо бебе, с минимални интервенции, с вяра в мен и естествения процес на раждането и с много усмивки накрая, е именно заради знанията и уменията на екипа - д-р Дончева и Илона и Йоана от АК „Зебра“. Благодаря ви!
Специални благодарности и на нашата прекрасна дула Ели, която съпреживя раждането с мен от емоционална гледна точка и ми помогна да продължа в моменти, в които вече ми се струваше, че нямам сили и в които се съмнявах в себе си и преценките си. Пожелавам ви още хиляди такива съвсем обикновени естествени раждания, които завършват с усмивки!
С много обич, Хриси
Write a comment